От Перник с любов...
Автор: Лиляна Георгиева
Публикувано на 01. 05. 2015 г.
Перник… Напоследък градчето се утвърди като любима муза на авторите на вицове и анекдоти. Много от нас свързват града най-вече с характерните автомобили „Голф”, ексцентричното произношение на съгласната „л”, както и всички други колоритни особености, с които родните шегобийци не спират да ни запознават. Дали тези забавни истории имат почва или не — това знаят само местните, както и непредубедените посетители.
Факт е, че градът е бил и продължава да бъде типичният център на тежката промишленост — машиностроене, обработка на стомана, металургия, въгледобив. Може би за това за средностатистическия българин е трудно да свърже града с нещо по-различно.
Но дали тук не бъркаме? Дали тази представа, утвърдена с течение на годините, не се дължи по-скоро на невежество, отколкото на някакви обективни причини? Например, любителите на фолклора свързват местността с най–големия кукерски фестивал на Балканите — „Сурва,” както и с многото други прояви, най–вече музикални.
За почитателите на съвременната българска литература пък Перник е известен като „бащиното огнище” на една от най–актуалните ни писателки — Здравка Евтимова.
Здравка Евтимова започва житейския си път на 24 юли 1959 г., завършва „Английска филология” във ВТУ „Св. Паисий Хилендарски”, а след това специализира художествен превод в университета в Сейнт Луис, САЩ. Продължава да се развива като редакторка на различни списания, преводачка, а накрая самата тя хваща перото и започва да твори. Около 90 нейни разкази са публикувани в България в различни сборници. Присъдени са й множество награди, както национални, така и чуждестранни, които я утвърждават като сериозен литературен деец.
Фестивалът „Сурва” през 2015 г.
Здравка Евтимова.
Нека сега отправим поглед към множеството й впечатляващи разкази, разгръщащи позабравените страници на човешката душа.
Нейният повествователен стил не може да бъде лесно сбъркан — нетипичен и докосващ, богат на причудливи литературни фигури. Евтимова умее да „говори” с гласа на обикновения човек и познава добре ежедневието и душевността му. Творчеството й ни сблъсква с автентични герои, с жива и неподправена реч, живеещи в нашата българска среда. Описанията са детайлни, като чрез тях авторката често пъти ангажира цялата сетивна гама, която homo sapiens притежава.
А героите… Те са най–разнообразни. Това са Яница и Марко, свързани от любовта и приятелството в „До небето”, раздразнената ни съвременничка Никол в „Страхотна” или агресивната Гала Пепелянката от „Най-доброто момиче”. И това са само частици от мозайката на България, която Евтимова подрежда.
Определено два от най-въздействащите й разкази са „Ерозия” и „Кръв от къртица”.
„Ерозия” е история за несломимия човешки дух, пред който няма препятствия. Захария (главната героиня) притежава именно онази сила, която Уилям Ърнест Хенли възпява в своето безсмъртно стихотворение „Invictus” (от английски — несломим, непреклонен): мощта на духа. Разказът е произведение за човешкото достойнство и непримирение, за преодоляването на невъзможното.
"Докато има небе, не се отказвай. Не обаждай на никого, че няма да клекнеш. Ако видиш хляб, не бързай към него, колкото и да си гладна. Само ти си знай, че умираш за две трохи. Лицето ти не бива да показва глад.” (… из „Ерозия” от Здравка Евтимова)
Небето, основен символ в текста, придобива друго значение. Традиционният символ на недостижимото, към което често литературните герои отправят жаден взор, тук сякаш е спътник на героинята, присъствието му е нейната „застраховка” — доказателство, че докато то е на мястото си, нейната сила е непоклатима. Именно поради тази причина Захария категорично приключва разказа с крилатата си реплика: “Докато има небе над мене, побеждавам”.
Другият шедъовър, успял да докосне не едно човешко сърце, е „Кръв от къртица.”
„Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката”. („Кръв от къртица” от Здравка Евтимова)
Разказът поставя различни въпроси на преден план. Най–сложният обаче е, докъде може да стигне желанието ни да помогнем на любимите хора. Дали то всъщност може да ни превърне в слепи за заобикалящия ни свят, помитащи всичко по пътя ни, с плахата надежда, че така ще спасим някого? Възможно ли е най–висшата форма на хуманизма — грижата за ближния и саможертвата да прераснат в жертвоприношение на невинни? Тук идва и моментът да си зададем въпроса: „Еднакво ли ценим живота, без значение на кого принадлежи той?“. Ако отговорът е отрицателен, то трябва да продължим със следващия: „Кои сме ние, че да се разпореждаме с най–висшето тайнство и дар?“. Самият Шекспир призовава към хуманизъм и толерантност във „Венецианският търговец”, посредством думите на лихваря Шайлок:
„Като ни убодете, не кървим ли; когато ни гъделичкате, не се ли смеем; когато ни отровите, не умираме ли?... Щом приличаме на вас във всичко останало, трябва да ви приличаме и в това!”
(…из Венецианският търговец, Действие 3, Сцена 1)
Ал Пачино в ролята на Шайлок във „Венецианският търговец” (2004)
Всъщност всички ние сме човешки същества и сме с равни естествени права. Някои хора са по–добри, а други по–лоши, но правото на живот стои над личните ни качества. Няма власт, поне човешка, която може да си позволи да се разпорежда с тази най–голяма ценност. Но дали всички осъзнаваме това? А и дори да е така, дали ще се съобразим с този принцип, когато изпаднем в тежка ситуация?
„Кръв от къртица” не дава отговор на този въпрос, а само го поставя. А как бихте отговорили вие?
ПП: С голяма част от разказите на Здравка Евтимова можете да се запознаете от OFFNEWS. Съвременната българска литература съществува и си струва да бъде прочетена!